История на спорта джудо

професор
Джигоро Кано
1860-1938 г.

Мно­го го­ди­ни пре­ди н. e. мо­на­си­те в мно­го хра­мо­ве на Ин­дия, Ти­бет и други стра­ни до­би­ли дос­та­тъч­но поз­на­ния по ус­т­ройс­т­во­то на чо­веш­ко­то тя­ло. Те­зи зна­ния им да­ли въз­мож­ност да съз­да­дат мно­го тех­ни­ки по бор­ба. Ко­и­то мо­же­ло с ус­пех и ефек­тив­ност да се при­ла­гат на хо­ра об­ле­че­ни в обик­но­ве­ни дре­хи и съ­щи­те да бъ­дат по­ра­зе­ни или пле­не­ни. Те­зи уме­ния би­ли жиз­не­но не­об­хо­ди­ми за мо­на­си­те и жре­ци­те по то­ва вре­ме. За­що­то те мно­го пъ­ту­ва­ли, а тряб­ва­ло с те­зи уме­ния да мо­гат ус­пеш­но да се за­щи­тят. По вре­ме на пъ­ту­ва­не­то те не но­се­ли оръ­жие. Го­ди­ни на­ред мо­на­си­те раз­ви­ва­ли и усъ­вър­шен­с­т­ва­ли тех­ни­ки­те на бор­ба­та с гор­ни дре­хи. Но те би­ли са­мо те­хен мо­но­пол. Са­мо на ре­ли­ги­оз­ни праз­ни­ци де­мон­с­т­ри­ра­ли то­ва из­кус­т­во. По- го­ля­мо раз­ви­тие по­лу­чи­ла бор­ба­та с гор­ни дре­хи след пре­на­ся­не­то й в Ки­тай. През 520 г. от но­ва­та ера, един от во­да­чи­те на бу­ди­зъм в Ин­дия Бо­ди­да­ра­ма ид­ва от Ин­дия в Ки­тай. Той от­ся­да в храм ма­нас­ти­ра Со-лин (Шао Лин), къ­де­то за­поч­нал да учи мо­на­си­те на тех­ни­ки­те при бор­ба с гор­ни дре­хи, ко­я­то в Ки­тай ста­на­ла из­вес­т­на под име­то Со-лин, на име­то на храм ма­нас­ти­ра, в кой­то за­поч­на­ло ней­но­то изу­ча­ва­не. Не след дъл­го бор­ба­та с гор­ни дре­хи за­поч­на­ли да изу­ча­ват и в дру­ги хра­мо­ве, под ръ­ко­вод­с­т­во­то на мо­на­си­те от Со-лин, ко­и­то би­ли чу­дес­ни бой­ци и учи­те­ли. В Со-лин би­ла съз­да­де­на сис­те­ма от хват­ки за бор­ба с гор­ни дре­хи и тех­ни­ки при ко­и­то се упот­ре­бя­ват ме­чо­ве, ко­пия, щи­то­ве и дру­ги оръ­жия. Би­ли съз­да­де­ни тех­ни­ки за уда­ри с ръ­це, кра­ка и тя­ло. Сто­ле­тия по-къс­но един от доб­ри­те уче­ни­ци в Со-лин ки­та­е­цът Чанг Сон Фенг съз­дал но­ва сис­те­ма от тех­ни­ки, ко­я­то на­ре­къл “Тай-Дай”. Сис­те­ма с из­ра­зен оз­д­ра­ви­те­лен ха­рак­тер, съ­дър­жа­ща пре­дим­но за­щит­ни тех­ни­ки. Про­ти­во­по­лож­но на изу­ча­ва­не­то в Со-лин. При ко­е­то ос­нов­но е си­ла­та, на­па­де­ни­е­то и уда­ри­те. При “Тай-Дай” ос­нов­но е за­щи­та­та. При ко­е­то има­ме не про­ти­во­пос­та­вя­не на си­ла­та на про­тив­ни­ка, а ней­но­то из­пол­з­ва­не. "Тай-Дай” бил срав­ня­ван с бав­но спо­кой­но те­ча­ща ре­ка. След вре­ме Со-лин, Тай-Дай и дру­ги сис­те­ми би­ли обе­ди­не­ни в сис­те­ма­та У-шу(бой­но из­кус­т­во). У-шу е го­ля­мо пос­ти­же­ние в бор­ба­та с гор­ни дре­хи и зас­лу­жа­ва да бъ­де изу­ча­ва­но. У-шу ско­ро ос­та­на­ло в сян­ка­та на джу-джу­цу раз­ви­то в Япо­ния. В хро­ни­ки от VII в. В Япо­ния се пи­ше за джу-джу­цу(гъв­ка­ва прак­ти­ка или гъв­ка­во из­кус­т­во). Ко­е­то ве­ко­ве по-къс­но у нас е поз­на­то под име­то “жиу-жи­цу”. Име­то е из­б­ра­но не слу­чай­но. То ид­ва от мно­го из­вес­т­на в Япо­ния по­го­вор­ка. Гъв­ка­вост­та ви­на­ги по­беж­да­ва твър­дост­та. На япон­с­ки джу оз­на­ча­ва гъв­кав и джу­цу – тех­ни­ка и се пре­веж­да гъв­ка­ва тех­ни­ка. Мно­го го­лям при­нос за раз­ви­ти­е­то на джу-джу­цу в Япо­ния доп­ри­на­ся раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на у-шу. У-шу съ­щес­т­ву­ва и днес в по-мо­де­рен ва­ри­ант. В древ­ност­та тех­ни­ки­те му се па­зе­ли в тай­на. Те би­ли пре­да­ва­ни от по­ко­ле­ние на по­ко­ле­ние и би­ли пос­то­ян­но усъ­вър­шен­с­т­ва­ни. През 16 век япо­не­цът Ши­ро­бей Аки­я­ма учил ме­ди­ци­на в Ки­тай, но съ­щев­ре­мен­но изу­ча­вал у-шу. Вед­нъж при си­лен сне­го­ва­леж Аки­я­ма наб­лю­да­вал че­ре­ша и вър­ба. Ви­дял как кло­ни­те на че­ре­ша­та де­бе­ли и здра­ви се чу­пят под те­жест­та на нат­ру­па­лия се по тях сняг. А кло­ни­те на вър­ба­та се огъ­ват под те­жест­та на на­ва­ле­лия по тях сняг и той па­дал от тях, а те нев­ре­ди­ми за­е­ма­ли нор­мал­но­то си по­ло­же­ние.От ви­дя­но­то той си нап­ра­вил из­во­ди. За да по­бе­диш по-си­лен про­тив­ник тряб­ва да от­с­тъ­пиш в на­ча­ло­то а след то­ва да по­ка­жеш спо­соб­нос­ти­те си. Пол­з­вай­ки то­зи прин­цип Аки­я­ма усъ­вър­шен­с­т­вал мно­го от тех­ни­ки­те на у-шу и ги до­пъл­нил с но­ви. По-къс­но той съз­дал своя шко­ла. Джу-джу­цу ста­ва мно­го по­пу­ляр­но в Япо­ния и се изу­ча­ва с го­лям ин­те­рес от кас­та­та на са­му­ра­и­те. То­зи ин­те­рес до­вел до от­к­ри­ва­не­то на мно­го шко­ли по джу-джу­цу. В ед­на от най-из­вес­т­ни­те по то­ва вре­ме шко­ли “ки­то-рю” има­ло по­ве­че от 3.000 уче­ни­ка. Вся­ка шко­ла има­ла свои тай­ни в ме­то­ди­те на обу­че­ние. Въз­хо­дът на джу-джу­цу про­дъл­жил до  18 век, след то­ва има­ло из­вес­т­но вре­ме на упа­дък.Дву­бо­и­те меж­ду са­му­ра­и­те изу­ча­ва­щи джу-джу­цу би­ли ежед­нев­ни въп­ре­ки че дву­бо­ят мно­го чес­то свър­ш­вал със смърт за един от тях. Го­ля­мо­то раз­но­об­ра­зие на тех­ни­ки­те в джу-джу­цу да­ва­ли пре­дим­с­т­во на те­зи ко­и­то ги изу­ча­ват. Със сво­и­те бой­ни уда­ри, хвър­ля­ния, клю­чо­ве, за­дър­жа­не и др. тех­ни­ки, ко­и­то да­ва­ли въз­мож­ност про­тив­ни­кът да бъ­де лик­ви­ди­ран или бъ­де зас­та­вен да се пре­да­де. През 1665 год. в То­кио съз­да­ли шко­ла­та “Йо­шин – рю” / кур­сът на вър­ба­та / най-доб­ра­та шко­ла за то­ва вре­ме. За вре­ме­то от 17 – 19 век. Ед­на от най-доб­ри­те шко­ли по то­ва вре­ме би­ла шко­ла­та “Дай­тон” спе­ци­а­ли­зи­ра­на за изу­ча­ва­не клю­чо­ве и за­ду­ша­ва­ния. Има­ло и шко­ли  в ко­и­то се изу­ча­ва­ло как да пле­ниш про­тив­ни­ка. Тех­ни­ки­те съз­да­де­ни по то­ва вре­ме и днес пре­диз­вик­ват ин­те­рес. Тя е в ос­но­ва­та на днеш­ни­те из­точ­ни бой­ни из­кус­т­ва. В на­ча­ло­то на 20 век на Япо­ния би­ла не­об­хо­ди­ма здра­ва и сил­на ар­мия. То­ва на­ло­жи­ло да бъ­дат въз­с­та­но­ве­ни мно­го от шко­ли­те по джу-джу­цу. За бор­ба­та с дре­хи в Япо­ния за­поч­ва въз­ход.Днес има­ме го­ля­мо раз­но­об­ра­зие и въз­мож­нос­ти как­во да изу­ча­ва­ме. Има шко­ли за всич­ки сис­те­ми бой­ни из­кус­т­ва. То­ва да­ва въз­мож­ност на все­ки от нас да от­к­рие она­зи раз­но­вид­ност на бой­но из­кус­т­во ко­е­то е най-под­хо­дя­що за не­го и фи­ло­со­фи­я­та на из­б­ра­на­та от не­го шко­ла да му ха­рес­ва. Го­лям при­нос за въз­хо­да на бор­ба­та с дре­хи има д-р Джи­го­ро Ка­но 1860-1938 г., ко­и­то по то­ва вре­ме бил рек­тор на ви­ше­то учи­ли­ще в Япо­ния 1909- 1911 г. Той е ро­ден в край­мор­с­кия град Ми­ка­те / Пре­фек­ту­ра Хи­о­го/ . Още ко­га­то бил съв­сем ма­лък се­мейс­т­во­то му се пре­мес­т­ва в То­кио..Ин­те­ре­сът на д-р Ка­но към джу-джу­цу не е слу­ча­ен. Ка­то ма­лък бил фи­зи­чес­ки слаб, чес­то бил уни­жа­ван от по-сил­ни­те, но же­ла­ел да ста­не си­лен и не­за­ви­сим и ре­ша­ва  да изу­ча­ва джу-джу­цу. Ка­но изу­ча­ва джу-джу­цу в ня­кол­ко шко­ли с упо­ри­тост и ен­ту­си­а­зъм. Ус­по­ред­но с то­ва той тър­си на­ми­ра и про­чи­та мно­го ста­ри ръ­ко­пи­си “ те­ка-тай “. Та­ка той на­у­ча­ва не­ща ко­и­то ни­кой не зна­ел до то­га­ва. Той раз­б­рал че в шко­ли­те по джу-джу­цу не мо­же да се пос­тиг­не пъл­но фи­зи­чес­ко и мо­рал­но раз­ви­тие на лич­ност­та и ре­шил да раз­ви­ва джу-джу­цу по друг на­чин. Джу-джу­цу да бъ­де спорт кой­то да въз­пи­та­ва изу­ча­ва­щи­те  го. През1889 г. Ка­но из­на­ся лек­ции, на ко­и­то съ­об­ща­ва : “ Ка­то из­б­рах най-доб­ро­то от шко­ли­те в ко­и­то изу­ча­вах джу-джу­цу, до­ба­вяй­ки свои уме­ния и пох­ва­ти съз­да­дох но­ва сис­те­ма за спорт и въз­пи­та­ние ко­я­то на­ре­кох – Ко­до­кан джу­до”. Ко­до­кан оз­на­ча­ва учи­ли­ще за изу­ча­ва­не на пъ­тя. Джу – оз­на­ча­ва гъв­ка­вост, До – път. Гъв­ка­вост­та по­беж­да­ва твър­дост­та. Един от ос­нов­ни­те ме­то­ди ко­и­то д-р Ка­но е онаг­ле­дил със след­ния при­мер. Ако си­ла­та на чо­ве­ка се из­мер­ва с еди­ни­ци, а мо­ят про­тив­ник има 10 еди­ни­ци, а аз – 7, при пря­ко про­ти­во­пос­та­вя­не на си­ла­та аз ще бъ­да по­бе­ден. Но ако при по­я­ва­та на си­ла­та на про­тив­ни­ка ние от­с­тъ­пим и вло­жим част от сво­я­та си­ла в по­со­ка­та, в ко­я­то про­тив­ни­кът дейс­т­ва, то ние ще го по­бе­дим с ма­лък про­цент от сво­я­та си­ла и ще раз­по­ла­га­ме с ос­та­на­ла­та си­ла, ко­я­то мо­же да пол­з­ва­ме за дру­га цел. По то­зи на­чин д-р Ка­но се раз­г­ра­ни­ча­ва от ста­ри­те шко­ли по джу-джу­цу.

Ко­до­кан е съз­да­ден през 1882 г. Пър­ва­та за­ла за тре­ни­ров­ки(до­шо) би­ла със скром­ни раз­ме­ри 3.60 x 5.40 кв.м. В на­ча­ло­то имал са­мо 9 уче­ни­ка. Джу­до се ут­вър­ж­да­ва ня­кол­ко го­ди­ни по-къс­но. През 1886 г. би­ло ор­га­ни­зи­ра­но със­те­за­ние, на ко­е­то със­те­за­те­ли­те от Ко­до­кан се срещ­на­ли със със­те­за­те­ли от най-из­вес­т­ни­те шко­ли по джу-джу­цу. Със­те­за­ни­е­то спе­че­ли­ли със­те­за­те­ли­те от Ко­до­кан с 13 по­бе­ди и две рав­ни сре­щи. То­га­ва се ви­дя­ло пре­въз­ход­с­т­во­то на Ко­до­кан, не са­мо на те­о­рия, но и на прак­ти­ка. Със сво­я­та мно­гос­т­ран­на кул­ту­ра д-р Ка­но съз­дал не са­мо но­ва за въз­пи­та­ние, но и един нов спорт. В Ко­до­кан се обу­ча­ват хи­ля­ди мла­де­жи. По-къс­но Ко­до­кан се ут­вър­ж­да­ва ка­то цен­тър с го­лям ав­то­ри­тет по въп­ро­си­те за фи­зи­чес­ко­то въз­пи­та­ние. През 1909 г. д-р Ка­но съз­да­ва олим­пийс­ки ко­ми­тет на Япо­ния. До смърт­та си той е член на япон­с­кия и меж­ду­на­ро­ден олим­пийс­ки ко­ми­те­ти. Ко­до­кан е во­дещ уче­бен цен­тър. Към не­го има на­уч­но-из­с­ле­до­ва­тел­с­ки тех­ни­чес­ки ин­с­ти­тут по джу­до. Из­да­тел­с­т­во­то към Ко­до­кан(Ко­дак­ша) е един от най-го­ле­ми­те цен­т­ро­ве за раз­п­рос­т­ра­не­ние на ли­те­ра­ту­ра по джу­до. Мно­го ско­ро след ут­вър­ж­да­ва­не­то си в Япо­ния джу­до за­поч­ва раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то си по све­та. В на­ча­ло­то на XX в. ос­вен джу-джу­цу и джу­до за­поч­ва да се изу­ча­ва в Ев­ро­па и Аме­ри­ка. В на­ча­ло­то ин­те­ре­сът към джу­до не бил го­лям. Но д-р Ка­но за­поч­нал да из­п­ра­ща в Ев­ро­па и Аме­ри­ка ка­то пре­по­да­ва­те­ли сво­и­те най-доб­ри уче­ни­ци, а са­ми­ят той из­на­сял лек­ции и пра­вил пуб­лич­ни де­мон­с­т­ра­ции. Но ед­ва след края на II-та све­тов­на вой­на с раз­ви­ти­е­то на връз­ки­те спор­т­на­та об­щес­т­ве­ност в све­та се за­поз­на­ва със спор­та джу­до. Те виж­дат, че то­ва е не­що но­во, ори­ги­нал­но, ди­на­мич­но и ин­те­рес­но. Най-го­лям ин­те­рес към джу­до има в Ев­ро­па. Ка­то на­ча­ло до­бър при­ем има във Фран­ция, Ан­г­лия и Хо­лан­дия. Не слу­чай­но със­те­за­те­ли от те­зи стра­ни до­ми­ни­рат над със­те­за­те­ли­те от дру­ги стра­ни на пър­ви­те със­те­за­ния в Ев­ро­па. През 1948 г. се съз­да­ва Ев­ро­пейс­ки­ят съ­юз по джу­до. В не­го чле­ну­ват 31 дър­жа­ви. От 1951 г. за­поч­ват да се про­веж­дат и със­те­за­ния за мла­де­жи, юно­ши и сту­ден­ти. По то­ва вре­ме по дан­ни на Ев­ро­пейс­кия съ­юз по джу­до са ре­гис­т­ри­ра­ни око­ло 700 000 със­те­за­те­ли. Съ­щев­ре­мен­но на­рас­т­ва и ин­те­ре­сът към джу­до в Аме­ри­ка. В ре­зул­тат на ко­е­то се съз­да­ва Па­на­ме­ри­кан­с­ки съ­юз по джу­до. 1950 г. джу­до е вклю­че­но ка­то ре­до­вен спорт при про­веж­да­не­то на Ла­ти­но­а­ме­ри­кан­с­ки­те иг­ри. През 1963 г. е съз­да­ден Аф­ри­кан­с­ки­ят съ­юз по джу­до, кой­то вся­ка го­ди­на про­веж­да със­те­за­ния. По-къс­но се съз­да­ва Оке­ан­с­ки­ят съ­юз, кой­то включ­ва Ав­с­т­ра­лия и Но­ва Зе­лан­дия. Све­тов­на­та фе­де­ра­ция по джу­до е съз­да­де­на през 1952 г. Тя обе­ди­ня­ва кон­ти­нен­тал­ни­те съ­ю­зи. Пър­ви пред­се­да­тел на све­тов­на­та фе­де­ра­ция по джу­до е про­фе­сор Ри­сей Ка­но, син на д-р Ка­но. През 1965 г. за пред­се­да­тел е из­б­ран пред­се­да­те­лят на Ан­г­лийс­ка­та фе­де­ра­ция по джу­до Чарлз Пал­мър, а Ри­сей Ка­но ос­та­ва ка­то по­че­тен пред­се­да­тел. През 1961 г. ста­ва мно­го важ­но за джу­до съ­би­тие. То е вклю­че­но ка­то до­пъл­ни­те­лен спорт в 18-те олим­пийс­ки иг­ри в То­кио през 1964 г. ка­то 20-ти олим­пийс­ки спорт. На 63-та­та се­сия на меж­ду­на­ро­дния олим­пийс­ки ко­ми­тет е взе­то ре­ше­ние джу­до да бъ­де ре­до­вен олим­пийс­ки спорт от 1972 г. Та­ка един спорт, ид­ващ от древ­ност­та ста­ва най-мла­ди­ят олим­пийс­ки спорт. С то­ва се да­ва въз­мож­ност за още по-го­ля­мо раз­ви­тие на джу­до. По сво­е­то раз­п­рос­т­ра­не­ние джу­до е на 5то мяс­то в све­та.За­поч­ва про­веж­да­не­то на кон­ти­нен­тал­ни и све­тов­ни пър­вен­с­т­ва Пър­во­то све­тов­но пър­вен­с­т­во по джу­до се про­веж­да през 1956 г. в То­кио. В не­го учас­т­ват 21 стра­ни. Пър­ви­те три мес­та пе­че­лят япон­ци. Шам­пи­он е Шо­ки­ги Ни­у­ци. Вто­ро­то све­тов­но пър­вен­с­т­во по джу­до е пак в То­кио, а шам­пи­он е Ко­д­жи Со­не. Тре­то­то све­тов­но пър­вен­с­т­во по джу­до се про­веж­да през 1961 г. в Па­риж – Фран­ция. Но на то­ва пър­вен­с­т­во хе­ге­мо­ни­я­та на япон­ци­те е на­ру­ше­на. Мно­гок­рат­ни­ят ев­ро­пейс­ки шам­пи­он 28-го­диш­ни­ят Ан­то­ан Хе­сиг – Хо­лан­дия ста­ва све­то­вен шам­пи­он, по­беж­да­вай­ки пред­с­та­ви­те­ля на Япо­ния. По то­зи на­чин се сла­га край на япон­с­ка­та хе­ге­мо­ния в джу­до

 
  .РАЗВИТИЕ  НА  СПОРТА  ДЖУДО  В  БЪЛГАРИЯ

професор
Живко Филипов
1915-2007 г.

 

Пробил границите на азиатският континент спортът джудо започва да навлиза в страните на  Америка и Европа. Неговата динамика и философия допадат най-напред на англичаните и французите. Не случайно те са първите, които отнемат хегемонията на японците в лицето на Хейзинг и Паризи.

            В България също започват плахи опити за въвеждане на джудо или по-точно техниките на джу-джуцу. Развитието на джудо в България е свързано с много трудности. Началото е положено през 1908 г. с издаването на известната книга “Джу-джуцу и физическото възпитание в Япония”. Така започва запознаването на нашата спортна общественост с джу-джуцу. Първите публични демонстрации по джу-джуцу правят известните по това време Исай Нинов и Димитър Спасов през 1925 – 1926 г. Демонстрациите се правят в градското казино. Опити да развива джу-джуцу в България прави и Любен Димитров, който през 1922 – 1926 г. го е изучавал в Германия при Ерша Реан. През 1928 и 1931 г. се провеждат два курса за учители по физическо възпитание. На тези курсове Исай Нинов преподава борба и джу-джуцу.

            Фактическото начало на историята на спорта джудо в България започва през 1923 – 1924 г. с легендарния за българския спорт ген. Владимир Стойчев, който е изучавал джу-джуцу във Виена. По негова инициатива се създават две школи по джу-джуцу към “Юнак” и към “Кавалерийската школа”, които просъществуват само две години.

            Опит за сформиране на групи, трениращи джудо е направен през 1936 г. от учителя по физическо възпитание Ангел Варсанов в Първа мъжка гимназия в гр. София. След завръщането си от Италия той се опитва да предаде знанията, придобити там от японски майстори, на любимите си ученици, но не среща интерес от тяхна страна. През 1940 г. в гр. Враца Георги Пищиков прави опит да развива джу-джуцу, но той завършва без да се утвърди школа. През 1943 г. в гр. София е създадена спортна школа за изучаване на борба, бокс и гимнастика. Ръководител е известният български борец Петър Костадинов, който в школата преподава и джу-джуцу, което е изучавал в Париж. При него по това време е изучавал джудо известният на джудо средите Стефан Хинков – 4 дан. През 1944 г. училият джудо в Италия Григор Тричков издава преведените книги “Как да победиш без оръжие” от Глюкер.

Истинското развитие на джудо в България започва едва през 1946 г.За този период си спомня Стефан Хинков - през 1946 г. за около две години имаше група тренираща джудо към АС-23. Това беше армейският клуб преди ЦСКА. Най-интересното е, че като отидох да говоря за групата, веднага приеха. Дадоха ни зала на стадион АС-23. По-късно АС-23 се сля със Септември и ние продължихме още малко.

 През 1948 г. по инициатива на проф. Живко Филипов, тогава доцент във ВИФ “Г. Димитров”по лека атлетика и гимнастика, получил допълнителна специалност по джудо от Будапещенския институт по физическа култура и спорт, се въвежда джу-джуцу и джудо като редовен предмет, което продължава до 1953 г. Проф. Филипов ушива първите джудоги / екипи за джудо/ и смайва публиката с няколко фантастични за времето си демонстрации на празниците на Института и оригинален джудо екип

 През 1956 г. по инициатива на д-р Богданов и проф. Филипов се възстановява изучаването на джудо във ВИФ.

            Освен редовните часове във ВИФ с джудо се занимава и една малка група ентусиасти, които тренират на съвсем аматьорски начала под ръководството на д-р Богданов. Да упражнява спорта джудо към групата идва и Стефан Хинков. Той и д-р Богданов се захващат с голяма жар да изучават и преподават джудо по английските учебници подарени от бразилския посланик. В  групата влизат Владимир Владиславов, Атанас Здравков, Димчо Демирев, Продан Проданов, Найден Найденов и др. По-късно идват Александър Негенцов, Цветан Хаджиев, Светослав Иванов и др. Тези пионери сами изучават техниките и са учители на самите себе си. Всеки от тях е имал желанието да изучи да съвършенство тайните на джудо. Така в следващите години някои от тях стават основатели на секциите по джудо в различни градове на страната. За да могат обучаващите се в тази група да бъдат треньори ЦС на БСФС еднократно дава треньорски права на шестима участници, които получават съответния документ. В тази група са Вл. Владиславов, Димитър Виларов, Найден Найденов и др..

            Спортът джудо си пробива трудно път и по чисто идеологически причини. Като спорт с японска терминология той се счита за буржоазен и недопустим за развитие в социалистическото общество. Отправена е индиректна покана към тогавашните ръководители да прекратят заниманията тъй като те ще се отразят на служебното им положение. Единствен Вл. Владиславов продължава да провежда тренировките с групата в залата на БСФС.

            Много трудно е било на деятелите по онова време да убедят ръководителите на националния спорт, че джудо има място в съвременната спортна система. “

            Така след ходене по мъките новаторите успяват да създадат през 1957 г. първата комисия по джудо и самбо към секцията по борба при ЦС на БСФС с председател проф. Живко Филипов и членове: д-р Петър Богданов, Стефан Хинков, Г. Паскалев и Камен Лозанов. Със създаването на самостоятелната комисия се поставя началото на организирано практикуване на спорта джудо в страната. Започва се планомерна работа за неговото популяризиране и организационно укрепване на съществуващите секции към спортните дружества..

            Като председател на комисията по джудо и самбо проф. Филипов използвайки своя авторитет сред джудо средите в Европа изпраща кандидатурата на България за член на Европейския съюз по джудо. В резултат на това през 1958 г. нашата страна е приета за член на Европейския съюз по джудо. Поради не плащане на членския внос към Европейския съюз, въпреки напомнянията от негова страна България престава да членува в него.

            Заслуга за отделянето на джудо като самостоятелен спорт има Желязко Колев председател на БСФС по това време, който на съвместно заседание на комисията решава да се разделят двата спорта.

Усилията на деятелите се увенчават с успех. На15 декември 1962 г. Бюрото на ЦС на БСФС утвърждава Българската комисия по джудо /БКД/ с председател инж. Досьо Досев и членове: д-р Петър Богданов – зам. председател, доц. Димитър Станишев – секретар,  Стефан Хинков – зав. учебната част, Христо Диков – председател на съдийската колегия, Владимир Владиславов – зав. организационната работа и Атанас Хаджийски – зав. агитация и пропаганда. Характерното за комисията е че тя няма платени служители, няма канцелария в ЦС на БСФС и кореспонденцията се води по домашните адреси. Първият бюджет с който разполага комисията са 500 лева.